Беше пролет. Сред пъстрия цветен килим
луната разпусна сатенени плитки.
И косачът ме викна среднощ да косим
самодивска трева, оттатък върбите.

Той не ме и погледна, не попита дори
как страха си от тъмно успях да преглътна
и последвах го вдън тилилейски гори,
и преминах реката тревожна и мътна.

Подир него вървях, нищех троскот и дреб,
ококорена в мрака –  изплашено птиче.
И кънтеше смълчаното стръмно дере,
а вятърът скритом мълвеше поличби. 

После спряхме внезапно. И замлъкна нощта.
Придошла на талази, водата мълчана
раздели се на две и по нишка бръшлян
ни отведе до тайната ведска поляна.

И кълвачи луната омрежиха с вик,
а иглите им остри, с конци от коприна,
намотана в сребристо-зелен ибришим,
разляха светулки в бродерия фина.

В миг светът се обърна нагоре с крака,
пропищя куцо пиле, биха тревога
сови над нас. На оброчище там
една самодива разкъса хорото.

Тя с пръст го повика и прошепна – Ела,
да потънем в звездния прилив на здрача.
Прегърни ме – отколе това си копнял!
Тази нощ е за двама ни само, косачо!

Ще се сливаме бавно, ще бъдем мъгла,
над врящо котле мимолетната пара,
Само мой си и твоя съм само сега
без клетви за вярност, даже без вяра...

...Щом гръмне петелът, зад отсрещния хълм
задъхан ще скочи на слънцето атът...
Дотогава люби ме! –  до първия лъч,
след който завинаги въглен да стана...

Хряс! Присветна косата със змийски език
и захапа нощта, безпощадна и бясна,
бездиханни се срутваха сънни треви.
И без милост дойде мигът да порасна.

И да видя в очите на първия мъж
как страстта му прежури от огън и слаб
той огъна снага и попи като дъжд
в изтънялата сянка на онзи косач.