Косите рижи на лятото разстилат се в сенки край пътя
и шушнат нозете му сламени в кукурузени стройни стебла.
Жената на Юли премята наръч от папурени пръти,
обрамчен с престилка от макове, привързан от  житния шал.

В очите й  две детелини и смях от пърпорещи птици
окръглят праскови сочни в тъмнозелената пазва.
Сияe дъгата в косите й, кръстосва на възел езиците,
одумвали дълго походката, тънкия кръст и бедрата.

Къпини съзряват със съскане, бодливо и топло бълбукат,
раздумват забравени притчи за вехти добри времена
и плисва росата мънистено в шевицата синя на утрото,
сънят щом изсули дъха си по стръмните зъберни стремена.

Премяната златна на нивите жетварят със сърпа бродира,
и пладнето кляка задъхано  до топла и влажна  межда.
А лятото скършено вече, в черупки от орех събира
перчема мамулов, гледжосан  по ръб от кармин и ръжда.

Изсипва се вечер над къщите, със стъпки брои керемидите
и гайди ручат зад баирите, гъргорят просторно и щедро.
А Времето моли за зима, кожуха пред Господ раздипля
и в шепите стиска пшеница – за бъдната пролет надежда.