Денят му е навярно като чаша,
която можеш да разбиеш лесно,
ако наливаш в нея липсващ залез,
заклещен нейде в градските каверни.

И цветно не сънува, много бързо
нахлузва сутрин в сивия си делник
ризата, костюма, вратовръзката,
изстива недопито и кафето му.

Жена му е красива, но защо ли
отдавна пламъчето дяволито
притискат ежедневните неволи.
Плати, но без изядено и пито.

А вечер, щом се спусне мракът син,
допушва си последната цигара   
и след прощалното кълбенце дим
усеща как животът го търкаля

уж по-нагоре, ала все потъва
душата му сред куп от апострофи
и върху нар прокрустов я разпъват...
... А инак писал би прекрасни строфи.

Той сигурно крещи като мънисто,
търкулнато на тъмно под миндера.
Но кой да чуе тънкия му писък
и да сведе глава да го намери?

Валентина ЙОТОВА