Анри Перюшо
Животът на Мане  

„Животът на Мане“ не е романизирана биография. Въз основа на богат документален материал и многостранни проучвания видният френски писател Анри Перюшо (1917–1967) въвежда читателя в живота и творческия път на големия художник и „баща на импресионизма“, като същевременно майсторски пресъздава картината на една вълнуваща епоха в историята на съвременното изкуство. Едуар Мане е една от най-интересните и най-дискусионни фигури във френска живопис през втората половина на миналия век. „Закуска на тревата“ и „Олимпия“ предизвикват скандал, но откриват нова ера в развитието на световната живопис. Както казва Перюшо, „малко революции в областта на изкуството са били така решаващи и с толкова последици, както тази, предизвикана от Мане“.

БОЦОООООО,
и книга има, БОЦООООО


Вземи я прочети, па ми покажи къде името му е Едуард, кукурузке :)))))))))))))))


https://chitanka.info/text/39164-zhivotyt-na-mane
 
Прилагам откъс
 

Първа част
Син от добро семейство
(1832–1853) І.
Часовникът на Бернадот

Само като дете на Дева Мария можеш да бъдеш и да останеш добър ученик.

Роже Пейрефит, „Особени приятелства“ (думи на учителя по математика отец Лозон)

В Париж, през онази 1840 година, всеки ден в определени часове един мъж със строго закопчан редингот, на който е закачена лентата на Почетния легион, минава, без никога да промени маршрута си, от долния край на улица Пти-з-Огюстен^[1] на левия бряг на Сена до улица Ньов Люксанбур^[2] 22 на десния бряг, където се издига сградата на Министерството на правосъдието.

Обитателите на кейовете и дребните търговци под сводовете на улица Риволи биха могли да сверяват часовниците си по него, както правели жителите на Кьонигсберг, когато виждали на улицата Имануел Кант. Навиците на философа сигурно не са се отличавали с по-голяма редовност от навиците на този мъж със строго лице и малко тъжни очи, с вързана на голям възел черна вратовръзка, върху която пада гъста, вече сивееща брада, пристъпващ изправен с неизменната си походка, на която не липсва тържественост. Нищо не задържа вниманието му, нищо никога не може да го накара да забави или ускори крачка, нито да се отклони от пътя си.

Този човек, началник на кабинета на министъра на правосъдието, е Огюст Мане. Като образцов чиновник той бързо се е изкачил по стъпалата на административната йерархия. Още преди падането на Шарл X, едва тридесет и три годишен, той е вече началник на отделение в Министерството на правосъдието. Юлската монархия също е благосклонна към него.

Роден към края на миналия век, на 14 фруктидор, година VI^[3], Огюст Мане сега е на четиридесет и четири години. Но както при повечето негови съвременници, сериозният му вид и достойната осанка го правят да изглежда много по-стар. Понятията за възраст са относителни. В своите колебания те се подчиняват на нещо като мода. По времето около 1840 година човек, едва излязъл от юношеската възраст, се смята вече за зрял мъж. В театралния репертоар от тази епоха тридесетгодишните герои биват наричани „стари развратници“^[4]. Не току-така брадата служи да отличава буржоата от слугата; тя е белег на достопочтеност. Така че твърде рано г. Мане е станал „човек на възраст“.

Той е от семейство, което произхожда от Ил дьо Франс и чиито синове от близо двеста години насам заемат по традиция повече или по-малко важни служебни постове. Според архивите могат да се намерят между неговите прадеди от 17. и 18. век един съдебен писар, един прокурор и един съдия в Епон, малко селище недалеч от Мант-ла-Жоли, което по всяка вероятност е люлката на рода Мане. В по-ново време друг Мане е бил пълномощник на Държавния съвет, втори — държавен ковчежник в общината на Алансон, трети пък — ковчежник на гарнизона в Кале. Бащата на Огюст Мане, умрял едва петдесетгодишен през 1814 година, бил юрист в Париж, а по-късно, по време на революцията, станал кмет на Женвилие, където от поколение на поколение Мане си предавали по наследство хубави имоти. Предприемчив по дух и добър администратор, той направил доста много за този край^[5] и си спечелил особена заслуга с големите отводнителни мероприятия, които предприел там (поради близостта си със Сена Женвилие страда от прекомерна влага, на която почти всички Мане дължат своя ревматизъм).

През 1831 г. Огюст Мане се оженил — не по любов, а защото така е редно, защото за чиновник от неговия ранг е желателно да бъде женен — за госпожица Йожени-Дезире Фурние, четиринадесет и половина години по-млада от него, от която има три деца — момчета; той би предпочел момичета, защото са по-кротки.

Сега той живее със семейството си на улица Пти-з-Огюстен 5, на втория етаж на една къща с широк двор и градина с дървета, от която се излиза на улицата през монументална порта. Тук живеят и някои други членове на семейството, по-специално един от неговите шуреи — Едмон-Едуар Фурние, артилерийски офицер и адютант на херцог Монпансие, и един от племенниците му — блестящият двадесет и седем годишен адвокат Жул дьо Жуи, родственик на прочутия литератор Виктор-Жозеф Етиен, наречен Дьо Жуи, който благодарение на големите си успехи в книгоиздаването и театърът е приет през 1815 г. във Френската академия.

Мане са състоятелни буржоа. При смъртта на баща си Огюст Мане е получил като свой наследствен дял (той има две сестри) шестдесет и три хектара земя и къщи в землището на Женвилие и Аниер. Запазил си е едно малко имение, където прекарва лятно време със семейството си; останалото дава под наем. Към неговите доходи се прибавят и тези на жена му, която съвсем не е без средства, напротив. Съпрузите разполагат годишно най-малко с двадесет и пет хиляди франка^[6] доход, който им отрежда място сред заможната средна буржоазия.

Животът, който водят, отговаря на положението им. Два пъти в седмицата те „приемат“. За Огюст Мане това често е неприятна тегоба, защото нищо не му досажда повече от задължението, наложено му от неговото служебно положение, да кани редовно официални гости на трапезата си. Впрочем съвсем скрито, за разлика от своя шурей — офицера, той не одобрява политиката на режима. Дори не общува никак — или колкото е възможно по-малко — с колегите си. Чувствува се добре само в обществото на неколцина приятели: г. Дьофоконпре, преводачът на Уолтър Скот и директор на колежа „Ролен“ зад Пантеона, г. Пела, професор в Юридическия факултет, и доктор Маржолен. Може би още по-приятна му е средата на многобройните духовници, които често тропат на вратата му. Нали една Мане (Агата) е била монахиня в „Аве Мария“!

Мане живеят в доста затворен кръг. По-късно, когато стане на седемнадесет години, първородният им син Едуар — определен още от рождение за съдийското поприще — ще бъде доста изненадан, когато случаят го събере със сина на една шапкарка.

„Не се плаши от това, че има шапкарница — ще побърза да пише той на майка си; — тя е направо изключителна жена, а синът й е ученик в пансиона «Жуфроа», прекрасно момче и по-добре възпитан, уверявам те, отколкото мнозина от нас. Ще ти призная все пак, че при първото ни излизане в неделя ми се стори някак странно, когато се озовах в един магазин.“

Сега най-големият син на Мане е само на осем години. Той е роден на 23 януари 1832 година, в седем часа вечерта, и расте в това доста мрачно жилище, което той и братята му — седемгодишният Йожен и петгодишният Гюстав — изпълват с шумните си викове за голямо неудоволствие на г. Мане. Той е полупансионер в училището на каноника Поалу във Вожирар, където се отегчава до смърт. Не проявява интерес към нищо от онова, което се преподава там, и само бърза да се прибере заедно с бавачката си на улица Пти-з-Огюстен в майчиното гнездо, при своята обожавана майка, при братята си и при братовчедите Фурние.

Най-хубавото време на деня за него е вечерта, когато вуйчо Фурние (който е и негов кръстник) дойде на гости заедно с други близки, а това става доста често. Докато дамите бродират или шият гоблени, а господата разговарят, вуйчо Фурние — нисичък, добродушен шишко със засмяно лице и малка заострена брада — измъква един скицник от джоба си и започва да рисува, за да се забавлява. И за него, както за много артилерийски офицери, за които умението да рисуват е професионално задължение — „та да могат да скицират местностите, обсадите и неприятелските позиции“^[7] — моливът е истинска страст. Образован и надарен с тънък ум, той е влюбен в изкуствата, въпреки че рядко засяга тази тема в присъствието на своя зет. Едуар тутакси оставя всички игри, за да наблюдава вуйчо си. Дори сам се престрашава да нахвърли няколко черти върху хартията. Изведнъж става безкрайно внимателен, слуша съветите, повтаря, поправя се, запознава се с перспективата.

Но времето лети. Господин Мане, който няма вкус към подобни залъгалки, поглежда големия часовник с тънки колонки, който отмерва часовете между два свещника на камината в гостната: време е за лягане!



 

 

Ама кво да го прайш, яловото между краката си е ялово и в тиквата!
Чу

Цяла книга, преиздавана няколко пъти, е нема такава простотия като Резилия, книгата я има качена и в Моята библиотека. Много просто това, бе, Валери, рекох й, че френският не е като да го лапа на някой процесор или простол :)))))))))))))

оляла, Ваце. Ама Росето пак ти бръкна в организма, а? Голям гъзобрък ти прави тази жена, голям!