– Не пипай Божиите птички! –

гълчеше баба всяко лято,

решeх ли колчем да надничам

на лястовиците в гнездата.

Щом бишнеш крехкото им гняздо,

проклинат те, недей ги пипа.

Бягай на игра, поразнико,

немирнико прелюбопитен.

И тези бродници летяха

по две над цъфналата слива.

Но в студ и сняг, и в дъжд и вятър

аз знаех, че не си отиват

душите им – загадки тъмни,

и дишат в слънчевата слама

и пазят жив духа на кълна,

без чийто шепот пролет няма.

Кроячки с ножиците черни –

щом робата на юни шиха

и летен дъжд с тропоска едра

една неделя споделиха,

превърнаха се във магия

с акордите си поднебесни.

Звучаха тъжно елегийни

ангелогласните им песни,

преди гнездата да напуснат.

И днес осеяна с каверни

стрехата рони се с покруса.

Те май си тръгнаха без време,

отвъд когато се търкулна

по стръмното на баба шалът,

пък аз подире му се втурнах  –

една от тях да търся – бяла.