Някой ангел нeсръчен в Господния храм разпиля
дълъг наниз от перли и ледени сини мъниста.
И над черния град се прихлупи – и дълго валя
тих снежец  – и написа живота ни сякаш начисто.

После плете дантели в стъклата ни потни среднощ.
Престрашено врабче свойте крачки припрени остави.
И се любихме дълго – и дълго! – под лунен разкош,
в барабанния тропот на всички сърдечни октави.

Аз не ти обещах да сме винаги заедно с теб.
Само утре да бъдем  кълбо от кълчища и възли.
Непознатият вън, който иде да ни разплете,
дълго в храстите шипкови, смаян, издраскан ще зъзне.

Върху печката къкреше чайниче с билки и мед,
на липа и на лайка ухаеше здрачът безплътен.
Ще увисне над мене оловно, бездънно небе –
подир няколко мига, когато поемеш по пътя.

А сега остави ме – да ти шия наново крила! –
та да литнеш оттук.  Ала чуй ме – недей се завръща...
Остани в оня свят – там, където снегът наваля
върху покрива чер на смълчаната срутена къща.