.... мъжете се от Марс....

Сълзата бях в окото на вселена,
хлябът за случайни звездни странници.
и здрачът син, закърпил бреговете,
раздрани от разсърдени совалки.

Не знаех кой пространствата открехна
и как небето намота в масури,
през галактики и времена несретни
изпя за мен вселенски партитури.

Дойде внезапен като дъжд през юли
и с дъх горещ се спусна по Екватора,
а после дълго в сенките притулен
нежните ми дъщери причакваше.

Лукав и дързък, с огнени зеници,
езикът му – камшик и тънък обръч,
парливо съскаше или разсипваше
стрелите тънки и на зло, и обич.

– Ти кой си – непознат, объркан духом,
и моите деца защо прикоткаш
в подмолите и в пещерите кухи.
Невинни са душите им и кротки,

не са познавали до днес страстта.
Навярно идваш ти от друго време.
Съзирал ли си някога подир дъжда
как никне сутрин мравешкото семе?

Как слънцето като яйце е крехко,
преди да се разпука над всемира
и как след залез в тръпнещата вечер
обратен път сред звездопад намира?

В дъха на листа ти не си осъмвал,
на росната бреза страха изплаквал,
след дълга нощ на ветрове и пъкъл
и своята зора не си очаквал.

Защо от мойте пазви пълнолунни
на езерата ми открадна бриза?
Така на жертвеник смъртта целува
мъдрец, разсякла бялата му риза.

А той наведе тежките си клепки –
защо ли стори ми се, че заплака:
– Не ме гони през тъмните вселени,
от тебе всичко да науча чакам.