Сред мрака, навъзлен над сънния град,

мъгла се сниши, от мляко по-гъста.

В бордеи сумрачни изсвири тръба,

глас ме насочи – Ключът е при кръста!

Вратата отдавна очаква ръка

да стисне здраво заспалата дръжка.

Побързай, изтича последният час,

после навеки остава затръшнат

вселенският златен и тежък портал

към пролома скрит. Небета високи  

душите ни викат в божествен хорал.

Остана да дириш вярна посока

Агнецът, обагрил с невинната кръв,

курбан е за изход в тази пустиня,

в която с пазарна цена е денят,

водата е кал,  найлон са тревите.

В която продаваш утроба и плод,

очи и сърца, деца неродени.

Бездушни са думите. Име и род,

клетви за вярност нямат значение.

Да можеш да бъдеш спасителен бряг

е мисия трудна, чак невъзможна.

Но стига ти верна десница на брат

и будната мисъл за обич тревожна.

Намериш ли пътя, откриеш ли брод

не чакай да съмне, потегляй, човеко.

Няма отплата, отличие, орден –

но ти ще си този, достигнал далеко.

Щом въздухът съска и птици тръбят:  

– Ключа намерете, кръста си носим! –    

потегляй към изгрева, идва денят,

след който за милост няма да просим.