Мъртвило е площадът. Конски косми

като пленено знаме се развяват

над прогнили пармаклъци. Косове

до кучешка копнака вдигат врява.

Перат жените на реката черги.

С бухалки удрят шарената есен

пребрадили глави с шамии черни

и с криви устни – може би за песен.

А в бъчвите кипи шира, бълбука

ту изгревно, ту мрачно като облак

и скуката се стича по олука

и върху плевника – аха! – да скокне.

Мъжете са пияни от сабахлем...

Ех,човещинка! Какво пък – случва се.

Така животът някак се търкаля –

лете на казана, зиме – в кръчмата.

Кому да креснеш и да го събудиш

това селце – на прага преизподня,

където да пристъпиш, все е лудост,

че даже няма смисъл да си ходиш.

Боклук по двора и парчета стомни,

а църквата – на прилепи свърталище...

Остава само тъй да я запомним

България – статут сиропиталище.