Ако знаеш, подрумнико, как си загазил!
Ти къде си поел в тази нощ на пиянство,
да пълзиш сред трънаци и неверни оврази,
да заничаш изтръпнал в ревнивите храсти?

Нима не разбра, че воал самодивски
не бива ръката човешка да пипа?
Кой ти подшушна татулови мисли
и ти сипа да пиеш неверна магия?

Аз пищя суховейно в гърдите на лятото
и подпалвам мамула с еленови страсти,
нощем в плитки сатенови връзвам житата,
и крада милостта на сърпа жетварски.

И когато потъвам на извора в пазвите
и в лунно корито разпускам косите си,
не за теб е пенливата лудост на залеза,
нито скръбният вик на самотния изгрев.

Махни се, крадецо, не пий от водата ми,
не поръсвай очите си с цвят чемериков.
Самодивската семка за ласки е ялова,
самодивското грозде е черно и кисело.

Перуники на подник недей ми донася.
По дъха на комина се хващам и литвам.
Самодивата, момко, не става невяста,
и рожба – ни мъжка, ни женска я спират

навън да избяга, зеленики щом пукнат
на посестрими свои щом види хорото
и босия вятър, напролети хукнал,
да свири примамващо в кухи обои.

Върни се на село, вземи си женица
да съхне по тебе, деца да ти ражда,
да тегли хомота, да сее пшеница,
а ти да изгаряш в несвяст и от жажда,

додето забравиш дъха ми седефчен,
и спреш да сънуваш жарта по гледеца ми.
Два свята различни... къде да се срещнем?
Ни просеки има, ни тайни пътеки!

А колчем завържеш на лозето пъпа,
повикай ме с име, прекръствай асмата.
Ще сляза във вино среднощ да окъпя
и с орис добра да бележа чедата ти.