Конете плениха в очите си залеза
и дълго препускаха волни към нищото.
Помъдрял хоризонтът през рамо намяташе
от облаци скитници сиво платнище.

Полето от макове пламна внезапно
в жарава зелена през блясък копринен.
И гръмна прощалната песен на лятото,
което у мене бавно умираше.

Табуни ръждиви преляха в отвъдното
подобно талази от троскот и тръни
Неравeн пулсираше с тропота в тъмното
прибоят на твоите думи в съня ми.

И ти подир тях си тръгна самотен,
такъв те посрещнах, такъв те изпратих.
Докрай не разчетох  твоя недосег.
И ти не отвори докрая душата си.

От  мен се отдръпваха сенки на птици,
крилете на вятър с усукани пръсти 
и екотна песен, препъната  в жици,
в която повярвах, в която се кръстех.

Поспря се на хълма в луната за кратко
пастирът небесен, звъна да послуша
от медните чанове в звездното стадо,
под гегата Божия кротичко сгушено.

И после потъна бродният стадник
в разплакана нощ с лице на момиче,
в косите на есен с дъх листопаден,
с очакване дълго. И кратко обичане.