Прочетен: 10894 Коментари: 18 Гласове:
Последна промяна: 28.11.2010 18:39
Пристъпване по ръба на бездната
Представяне на книгата „Автопортрет със светкавици” от Валери Станков – 4udovi6teto
Така озаглавих този мой опит за представяне на книгата на този изумително талантлив поет, защото, за да разчетеш поезията на Валери Станков, трябва поне да си изял пет торби морска сол с него или най-малкото да си изпил поне няколко каси с ром. Нито едното, нито другото. За да се запознаеш с книгата "Автопортрет със светкавици" отблизо, изисква повече време, а за да скочиш в бездната на поета,която е пълна не само с "търбусите на кораби с ръждясали ребра, "с гръбнаци на изхвърлените китове", но и мумифицирани надежди, с разюздания хепънинг на листопадите", "сребристите опашки на кометите", се иска колко повече време, колко повече смелост...
Книгата на Валери Станков "Автопортрет със
светкавици" бих оприличил на едно дръвче, което, подлъгано от дългото и измамно слънцестоене, е поникнало през февруари.
Плодовете му са сладко-горчиви, както, комай, такъв е и животът му, животът на Поета, на този "щастлив безполезник", "сирак на светлината", както заявява самият Валери в едно от стихотворенията си.
Валери Станков не е от поетите, които живеят с мисълта, че правят нещо гениално, не парадира с моженето си, не търси блясъка на прожекторите, нито евтино признание. А и да си направиш автопортрет със светкавици, все пак е нещо твърде опасно. То е нещо като да си направиш дисекция или още по-точно – харакири. В тази книга поетът е разполовен от жаждата за уют, за собствен дом и жаждата му да обязди "кит или акула", за да достигне, да преоткрие други светове. Е, какво пък, нали все пак ролята на литературата е да създава нови светове.
Истинска находка е, че в неговите 39 отронени листопадни въздишни са се спотаили и лудостта, и яростта, и екстазът, и мистичния транс, които са едни от крайните състояния на
съзнанието. Наскоро прочетох ново стихотворение "Снимка с циганин" от следваща подготвена за печат книга от същия автор, което също ми допадна доста . Всъщност Валери живее живота си като циганин, живее ден за ден, а всяко стихотворение пише като за последно. Може би и затова всичките му творби са толкова истински. Радва се еднакво добре на всеки следващ изгрев и е изпълнен с "библейска горест" пред неразрешимите въпроси, които „никой век не разреши." "Със хлябовете пет и риби две, как всичките гладници да нахраня?" – пита се поетът.
Не е изненадващо, че в поетовата душа-бездна клокочи стихията на страстите.Дяволът във Валери понякога играе с по-силна карта от
ангела, затова и "Адът – това съм аз!" /Ст.Цанев/, е естественото свърталище за един неспокоен, противоречив дух, за една богоборческа натура... Гордостта и свободата от условностите в този живот пронизват съдържанието на цялата книга: "А аз въздишам като стар олук до пътната врата на свойта орис."
Именно гордостта му го изтиква извън монотонния ход на живота: "Презрял предначертания уют, във зъбите ми сладко
скърца пясък, а аз съм вече бурето с барут, което ще избухне с адски трясък." Пълният отказ от- и да служи на Бог и господар, от правенето на някакви тънки сметки, сякаш правят образа на лирическия изповедник по-обаятелен. А и да чегърташ душата си с ръждивия гвоздей на съмнението, при все че тя е оглозгана от единствения страх да не би да си тръгнеш, без да си се раздал напълно, свличат представите за поета като за един разгулен бледен пилигрим, отдал се на мимолетните наслади и удоволствия. Личният му свят все по-отчетливо се идентифицира с отказ и от фалша на спокойствието: "Да бях поне бъчонка с динамит, че да се пръсна...." Тази негова крайност плаши и привлича едновременно, защото е и един патетичен отказ да се примири с действителността. Изнемощял от толкова чувственост, чиито кординати едва ли някой би обхванал някога, напълно, под "пластове оплакано небе", Валери Станков обхожда и маркира безкрайната неизвестност на световете в себе си: "Катерих Чомулунгми мумифицирани надежди, в 12 Мариански падини пропадах...” Страдайки, той ни уверява, че животът е едно самотно и оголено усилие да превъзмогнем болката, но страданието му, лишено от показност, тече като невидима
река между редовете, родено от наличието на пожелано и неполучено, на възможно и невъзможно: "Какво е да остъргваш ужаса от безлюбовни и изсъхнали поляни…"
За морските песнички на Валери Станков може да се говори дълго. Те също не носят полъха на празноглавите бръщолевения на някакъв морски вълк, излязъл в заслужена пенсия. При все, че е прегърнал хиляди морета и пустини и вулкани, Валери Станков шепне заклинателно, молитвено, и коленопреклонно: "Косите ти ще вейне бриз. Почти като в платно на Рубенс. И ще съзнавам – има риск, във теб отново да се влюбя." И искрената му надежда и желание "… да бях море!", не само ще извайват образа на "разлюшканите кораби на гърдите на жените…" край него, но и го принуждават да ги обича "кратко и разрушително" като "цунами". Любов, колкото миг. Любов като вечност.
В какво ли всъщност още се крие очарованието на тези стихове, автопортрети, изрисувани със светкавици?! Може би защото в тях Валери се разкрива такъв, какъвто е, по-малко лош
или по-малко добър, но никога безразличен към това, което се случва край него. В това, че Валери Станков умело съчетава краткото с безкрайното, смисъла със промисъла, и е наясно "с конструирането на вечността в мигновението": "Когато чуеш моя сетен вик и ме подирят твоите зеници, ела и спри над бездната – и в миг, ще видиш как над нея пеят птици."
Жестовете на писането върху сняг у Валери са някакъв протест срещу рационалното, един отчаян опит да обрисуваш гневния плач или кървав смях на самотника, залутан из коварните подмоли на живота: "И е страшно, мила, и весело, да ти пиша по белия сняг." Предсмъртните ситуации, пред които ни изправя поетът, са само опит да се разположи сред неуютната бездна на наказанията и небесата на блаженството: "Отведи ме
на някой връх или просто бутни ме в бездната". И "Мълчанието на рибата" у Валери Станков, която познава стиснатите зъби на болката, "целува извивките на вечността", за да ни убеди в символичната победа на живота над смъртта.
Не е трудно да забележим, че космическия порядък в стиховете на Валери Станков е нарушен, но е запазил част от своята магнетичност, изкристализирайки в сълзата на поета, в която се оглеждат "хралупи, изкорубени от мълнии, осиротели щъркови гнезда, изсъхнали лагуни" и др.
Чувал съм, че поетите са най-големите неблагодарници, що се отнася поне до творчеството, което посвещават на онези,
които им перат панталоните или им дундуркат децата. Но смея да твърдя, че това неписано правило не се отнася за Валери. Зная, че най-хубавите си стихове, той е посветил на Жената с главно „Ж”. И това не е някакъв жест на благодарност, а плод на едно дълбоко изстрадано, дълго носено в сърцето чувство,
подобно на парещ въглен... Чувство, дълбоко като последния човешки дъх. Чувство, изпепеляващо и всепоглъщащо. Признавам си, че ми е трудно да обхвана с няколко щриха вселената на Валери Станков. Вселена – неопитомена, самоубийствена или разярена. Може би заради това, че в стиховете му няма нито един опит за заигравка с естетическия вкус на читателите, нито опит да покаже някакво интелектулно надмощие над тях. Думите му, една през други от които по-бодливи или ароматни, но взети заедно, успяват да изплетат един букет от Поезия. Всъщност за какво ви говорих всичко това? Нека всеки сам се убеди в силата на авторовите внушения. Да разтвори книгата "Автопортрет със светкавици".
Да са ни вкусни римите под небцето и в сърцето. Защото знаем, че поезията е дяволска работа, но не чак толкова...
Ивайло ТЕРЗИЙСКИ
Ролята на прабългарската дума ботун в об...
СПТУ ПО ПОЛИТИКА - един от младите учени...
Ивайло е човек за гледане с добри очи и поет за четене от хора с душица.
Чу
28.11.2010 18:49
Ивайло е човек за гледане с добри очи и поет за четене от хора с душица.
Чу
Помагаш, Валя, да виждаме чудесното.
28.11.2010 19:05
Помагаш, Валя, да виждаме чудесното.
Поздрави за Ивайло като поет и критик ,впечатли ме .
Радвам ви се, на поета с книжицата - също.
Поздрави и творчески успехи !
Поздрави за Ивайло като поет и критик ,впечатли ме .
Радвам ви се, на поета с книжицата - също.
Поздрави и творчески успехи !
Аз :)
28.11.2010 21:07
Аз :)
Българин хвали друг българин!
Поет не плюе поета!!
Човек не яде друг човек!!!
Чак се ощипах, за да съм сигурна, че не сънувам. И още ми е трудно да повярвам, щото по нашите ширини и големи поети се държат като малки деца :(
Валя, ще си го скътая този постинг в блогрола. Благодаря ти!
Поздрави
Чайче
28.11.2010 22:14
Българин хвали друг българин!
Поет не плюе поета!!
Човек не яде друг човек!!!
Чак се ощипах, за да съм сигурна, че не сънувам. И още ми е трудно да повярвам, щото по нашите ширини и големи поети се държат като малки деца :(
Валя, ще си го скътая този постинг в блогрола. Благодаря ти!
Поздрави
Чайче
28.11.2010 23:11
29.11.2010 11:43
Поздрав, Валя, обикновено поетите се плюят един друг, а като погледнеш - наистина няма какво да се дели.
29.11.2010 11:45
Поздрав, Валя, обикновено поетите се плюят един друг, а като погледнеш - наистина няма какво да се дели.